Гъмза – червеното сърце на Северна България
Сред старите български лозови сортове има една звезда, която сякаш дълго време е стояла в сянка – гъмзата. Тя е част от винената история на България още от векове, но едва напоследък отново започва да се връща в чашите на ценителите. А ако има място, което може да се нарече нейна родина – това безспорно е Северна България.
История и произход
Макар гъмзата да не се среща единствено у нас, България има най-големи площи, засадени с този сорт в световен мащаб. Според данни на Министерството на земеделието, тя заема около 3% от плододаващите лозя в страната – близо 1465 хектара.
Произходът ѝ е обвит в спорове и легенди. Унгарците я наричат Kadarка, сърбите – Skadarka, а в Унгария дори се среща като Törökszőlő („турско грозде“). Някои твърдят, че сортът е дошъл от Балканите на север, други – че пътят му е бил обратният. Каквато и да е истината, факт е, че гъмзата е неразделна част от българската винена култура и днес именно тук се отглежда най-много от нея.
Легенди за гъмзата
Жителите на Ново село вярват, че именно там се е зародил сортът. Според една легенда, няколко кръстоносци, връщайки се от Йерусалим, се заселили във Видинско и донесли със себе си лоза от юг – гъмзата.
Друга приказна версия разказва за болярин, който забранил отглеждането ѝ заради буйни пиянски свади. Единствено храбростта на войник, победил лъв – благодарение на виното от гъмза – успяла да промени решението му. Боляринът отменил забраната и кръстил сорта на името на дъщеря си – Гъмза, което на стар арабски означавало „капризна“.
Вино с характер
Гъмзата е къснозреещ сорт с тънка ципа и висок добив. Било то като розе или червено вино тя дава вина с леко тяло, фини танини и изразени плодови аромати – вишни, малини, подправки, понякога с нотка трюфел. Нерядко я сравняват с Пино ноар, заради нейната елегантност и ефирност, но гъмзата има свой собствен, неподражаем чар – по-свеж, земен и искрен.
Гъмзата днес – предизвикателства и възраждане
След 1989 г. насажденията с гъмза рязко намаляват. Липсата на посадъчен материал, отсъствието на сериозна научна работа и слабото търсене я оставят на заден план. В този период сортът се възприема като „евтин“ и „провинциален“, а вниманието се насочва към международни имена като Каберне Совиньон, Мерло или Шардоне.
Но времената се променят. Светът отново започва да търси автентичност и местен характер, а българската гъмза притежава именно това. Все повече изби в Северозападна България възраждат сорта, експериментирайки с модерни техники и по-прецизна работа на лозето.
Днес гъмза вече може да се открие във винените листи на добрите ресторанти в София и страната, както и на рафтовете на специализираните магазини. Тя отново намира своята публика – ценители, които търсят вина с душа и история.
Гъмзата е повече от вино – тя е символ на устойчивостта и духа на Северна България. Забравяна, пренебрегвана, но никога напълно изгубена, днес тя отново доказва, че местните сортове имат място не само в историята, но и в бъдещето на българското винарство.
И когато следващия път вдигнете чаша гъмза, си спомнете – това не е просто глътка вино, а глътка история.